Когато си тръгваш недей да ме викаш и търсиш из празните стаи

повярвай ми, скъпа, отдавна - отдавна усетих на празника края

напипах в гласа ти неволното сбогом, подуших прощалните мисли

не ми обяснявай, че вече е късно, спести ми го - просто върви си

Когато си тръгваш оставяй след себе си лампите ярко да светят

огледай внимателно, искам да няма забравени твои предмети

излез, заключи и ключа изхвърли, помоли се за бърза забрава

когато си тръгваш от мен си отиваш за винаги

Привидност

Още шест сантиметра с обувките - хитрост невинна

преди тръгване - ролки в косите а иначе прави

проследи я с очи, щом край тебе забързана мине

отдели я от другите, само не се доверявай

Усмихната уж, но какво и е няма да знаеш

тъй достъпна наглед, но далечна за теб и студена

всички нейни надежди за теб са заключени стаи

всички сънища нейни ще бъдат за теб забранени

Стой си тук в кафенето и гледай как сутрин минава

насилствено руса и с устни пресилено – алени

без да има от някого нужда усмивки раздаваща

и изглежда щастлива без теб

Но всъщност едва ли.

* * *

Защо ме повика - снегьт потьмнява и бавно се мръква

Ти ме докосваш а после ми казваш, че трябва да тръгвам

защо ме измъчващ - целуваш ме първо, след туй ме отпращащ

нещастие мое, залагаш капани а вълци не хващаш

Защо ми говорит - студено е думите в сняг се превръщат

не искам да бъда мечтата поредна, която прегръщаш

не искам отново да тичам след сенки, не искам да страдам

нещастие мое, за грях ли те имам или за награда.

Безмълвното, дето лежи помежду ни е зло като куче

но двойно ме мъчи, което със нас не посмя да се случи

което по вълчи гризе ме и вие на смърт и не знае

нещастие мое, кое ми е адът, кое ми е раят.

Некролог

На четиридесет и шест,

млад все още

след празните дни и самотните нощи

набързо нахвърли багажа си в сака

заключи, въздъхна и тръгна към влака

На четиридесет и шест

защо я остави

щракайки с пръсти, той се отправи

към прашната гара, пресече плошада

на релсите легна

завинаги млад

Трънлива съдба

Когато се родиш като венец оплетен с тръни, не осъзнаваш,

че цял живот по път трънлив ти ще да вървиш. Път по който

болката ще чувстваш и ще виждаш само как кървиш.

Минаваш трудни изпитания  и придобиваш тежки знания.

Пресичаш пътеките на ада откъдето няма никаква пощада.

Опитваш се с добро и искаш да помогнеш, ала злото все

след теб върви. Понякога не виждаш как те то застига, а

само чувстваш го с мъка в свойте гърди. Започваш да се

бориш, да правиш добрини и усещаш как Божия ръка над

теб стой! Не очакваш от никого похвала, защото няма кой да

ти прости. От кървавите рани усещаш как другите край тебе

боли. Разбираш, че съдбата не те оставя сам по пътя да

вървиш. Оставаш сам и всеки те напуска. Остават само Бог и

майчините чувства. Те в сърцето твое са се свили и вечно ти

остават мили.

Намират те изпратени от ада и между вас поставят те

преграда, зад високите каменни стени в тежка мъка започва

душатата ти да страда. Обръщаш се към Бога с молитвата да

те спаси, но Той не може да те види между толква измъчени

души.

От мъка постепенно всичко в теб изстива и ставаш по студен

от вкаменените стени. Стрещаш погледите безразличии и

серцата им превърнали се в змии. Усещаш как готови са да

те кълват, както правили са с другите души. Не чувстваш

нищо, само майчиния плач как в сърцето ти трепти и от

болка целото ти тяло започва да кърви.

И пак обръщаш се към Бог защото няма кой да те спаси.

Всяка нощ и ден мисленно го питаш дали жив ще се

измъкнеш ти. Навсякъде на опътят ти заставаттези които

казват, че ще те превъзпитат и за всичко те те принуждават.

И така ... те доунищожават.

Усещаш как бавно всичко в тебе се топи, а живота си лети.

Не искам с тези адови, проклети дни, някой друг живот да

опопрасти. Пожелавам всекиму добро, а в замяна получавам

само зло. Усещам ка влагата в дебелите стени изяжда мойте

младини. Болни падат и не стават. Впечатление никому не

правят. Дори ги обвиняват. И само майките им страдат.

Живите конто оцеляват - като мъртавците стават и ако

някой ден се пред тях отворят железните врати, слънцето

огрява техните изплакани очи. И нищо не може да им върне

загубените младини.

Съдбата ги завърта в кръг, обрасъл целия в бодли, оплискан

с кървави следи конто се преплитат с всякакви измъчени

души.

Забравен си от добротата и с радост я посрещаш в

последните си дни. Срещаш погледи препълнени с розови

мечти. Живее ти се много, но виждаш, че ги няма вече

твойте дни. А тялото ти започва да се разпада. И от

страдания в ада не искаш спомена с бодливата съдба,

изцапана с кръв да се завърне в твоята душа.

Ако майка ти, все още някъде я имаш, докосваш нейната

ръка. Казваш тихичко на Бог да ти прости и затваряш за

последен път и завинаги изморените очи.